… Вече съм разказвал за сушата, която настава след него, ако и никой да не помни, да не знае, да не предполага. Въпреки това, или пък както винаги, днес хората са подвластни на впечатлението, което предизвика обилният вчерашен валеж – същински потоп! – от безчувственост и празни обещания, които оттекоха така скоропостижно от мегдана. Съжалението ми за последните, естествено, не е голямо, тъй като ценителят винаги може да се полюбува на техните вледенени напластявания и по втория начин. Просто трябва да напредне малко, най-вече по отношение надморската височина. Сам за себе си приемам предизвикателството да се изкачвам в този миг пешком, воден от чисто рецензентско любопитство и мимоходом припомняйки си колко е велико и опасно тукашното Облечено бърдо. Вече в подножието му изпитвам добре прикрит страх от лавини. Той произтича от тази особеност, че тук те се образуват най-често, когато безмълвието придобие застрашителни обеми, които потискат или направо вадят от равновесие поствалежните натрупвания. По тая причина по пътя нагоре си говоря сам без всякакви психопритеснения. Но ето, че към края на ровината част от сивата замръзнала грамада се откъсва и в устрема си към по-ниски енергетични нива завлича и мен в най-близкото дере. Освестява ме рефрен новоизлюпен: „Дере, дере – познавам го така добре!” Познавам, а дори го няма на картата. Като негов неотдавнашен откривател съм го нарекъл „Теснодолие”. Мнозина местни овчари не са чували дори името на антонимния му антипод. Най-начетените от тях биха си помислили, че съм го кръстил така, защото оттук трудно се провира дори овцата Доли. Истината, обаче, е съвсем друга. Тя се намира в едно секретно архивно свидетелство, според което тук почиват душите на прегрешили и неоправдали хорското доверие политици, експерти и творци от всевъзможен род. Мнозина са, затова е и толкова отеснял. …