Деца мои, днешният ден е последен за вас в това училище. Бързате да си направите снимка как хвърляте високо над вас униформените си фуражки след последния звънец. Но аз не бих счел възпитанието ви в него за завършено, ако не предам именно този апокрифно развивал се урок.

Някои от вас ще свържат прибързано заглавието или същината на тази притча-проповед с формата и съдържанието на градския ни герб. Но не за таз емблема по неволя иде реч, а за нещо по-възвишено и символно, което да предпази сетивните ви органи да се натъкват за пореден път на често предъвквания и поробващ прозаичен мит с участието на крепост, арка, водопад и воин-светец. Защото не се живее пълноценно само с проза, непораждаща усещане за дълг и гордост най-градивна.

Други ще доловят в тази неподправена история основно изненадващ намек за начина, по който бе надмогнат градският ГЕРБ. На тях ще кажа, че веч` не ме е страх да извадя на показ тази десетилетно премълчавана истина. Бях неин пазител твърде дълго. Страхът напуска мен и ще проникне в съзнанието ви, но няма да е непосилно бреме за душите ви, бидейки разсеян във всеки един от вас докато самите вие не се освободите от него, правейки го още по-нищожен. Сърцето ми не позволи да спазя устава и така да го направя достояние само на моя млад приемник.

С цялата поетична истина ще могат да се запознаят само онези от вас, които проявят нужното любопитство и твърдата воля да се доберат до веществения израз на тукашната „Енеида”, която бе изпята и записана, а после забранена и потънъла в забрава. За да бъде постигната една такава цел, все още не е нужно особено количество късмет. Защото в семейните ви сбирки и реликвариуми вероятно се намират достатъчно преписи на страници и песни от поемата, спасени от онези клади, каквито само големите пожарникари могат да редят и да подпалват.

Сами по себе си обаче тези откъси не са нищо друго освен удобно средство за гнусните цели и похвати на пропагандата ни. Да се съзре, проумее и преразкаже вярно художествената творба на Апсис в целостта й – това ще бъде важното мерило при претегляне на щастието ви в тоз живот нелек. Аз изпитах такова в онзи високопланински храм, гдето преди 45 години ме заведе моето подвижничество и ми даде възможността да озаря своя вътрешен свят със свещения пламък, живеещ скромно в единствения запазен ръкопис от нея с почерка на нейния творец, упокоил се по неведома случайност точно там и външно непознат на близкото отшелническо братство. Догматиците го бяха прогонили от форумите и трапезите си с обвинения, че суетно подражавал на Вергилиевите стихове (625-731) от песен осма. А той, бедният, желаел единствено да не остане родният му край без верен величав портрет, в който да се събере най-чистата и свята слава, или вяра, донесена и положена на олтара му от живели тука преди него. Чистота, доказваща се от неизвестността, с която те били възнаградени за подвизите си. Чистота, постигаща се не с изливане на милиони за сметосъбиране.

Днес правя и последната си стъпка към моето житейско щастие, като загатвам как го е постигнал и Апсис, минавайки през пепелищата на огорчението. Да възкресиш таквиз дела  е благодатно приближаване към истината. То всякога се е явявало неудобно за нейните врагове и за онези, които влизат по леки, преки и лишени от достойнства пътища в аналите и помениците. То силно им напомня както Хамлетова постановка за незаконните, аморални и бездушни маневри, чрез които лукаво са пререждали, а често и избивали с пределна грубост всеки странник, напредващ с горивото на самоотвержеността и човеколюбието. Да, щастието ми се окръглява след епохално прекъсване, безсилие пред факта, че тази лукавост и човеконенавист е била представяна в учебниците ви като неизбежност, невинна пресметливост или под други благовидни изражения и знаменатели.

И тъй, воден от непримиримост към таз сурова логика и практика жестока, бедният ковач Молер, както се наричал в светски образ Апсис, един ден започнал да работи върху свойта свидна, предназначена за отбрана на обществения интерес, металопластика. Ваятелството го издигало над онова жалко блато, в което хитреци поробвали духовно еднородците си или ги държали в тежка материална зависимост. В малкото си часове за отдих водел и подробни записки за свойте намерения, за заготовки и изковки. Когато завършил труда на живота си, натоварил съставните му части на животински впряг и в крайна сметка окачени на самари те се озовали разпръснати, ала добре укрити, в гънките на околните гори и планини. Останали си там, където не е стъпвал кракът на омазолили се от рязане на ленти лицемери.

Между това млатенето с чук го състарило преждевременно. Усетил, че отслабва зрението му, и неразполагащ с време да остави друг монументален роспис на земляците си, изтеглил всичко от сметката си в спестовноосигурителната каса и го вложил в дейност по преквалификацията си – в това да овладее основите на певческия занаят, нормите на метриката в стихоплетството и начина да си акомпанира с гусла. Човекът предчувствал, че просия и словесност щели да преобладават в останалата част от живота му. Но не съжалявал, понеже те били най-вече средство да напътства милите му хора към смисъла и надеждите, които инкрустирал върху плода на опита му да бъде техният Вулкан.

Геройствата, към които потиквал обществото и отделните му членове, били непосилни за несговорчивите и неукрепнали индивиди. Той можел само да ги запечата и предава като образи от метал, мелодии и думи, не и да ги извърши сам. Образи, които поотделно олицетворяват, а заедно представят онзи сноп от качествата, нужни и възможни във всеки един момент от миналото, настоящето и бъдното, когато е било наложително да се извършат подвизи, да се съблюдават задължения и спазват обещания. Сред тях има примери как отделният човек обезсилва задругата на злото, как други изпаряват общественото безразличие, а трети смогва да разпали пожар, съхраняващ живителните сокове на колектива под обгорелата му периферия. … (следва епическият каталог, чието изглаждане ще страда, ако не се получат смели или остроумни мнения от читателите за попълване и сценография)…