Читалище (Eдна спестена критика).
Думам ви за читалището в Радомир. Да ме слушат най-вече ония, имащи пълномощия да го представляват и напишат нещо за юбилея, но и други, които са свикнали от него да гледат. И тъй, като опита човек да извлече нещо философско от миналото на „Напредък”, в мислите му изплуват две твърде показателни за тъканта на историята му нишки. Първата се откроява в онези моменти, когато неговата дейност периодично замира и които карат съчувстващите й да възкликват, че в нея преобладава елеметът на пълна противоположност на името му. Втората е свързана със сградния въпрос. И веднага възниква истинският проблем: Защо въпросът със зданието на читалището си остава основен не просто до издигането му, но и толкова десетилетия след пускането му в експлоатация, а особено днес, когато нашите братя и сестри по просия, съставящи неговото настоятелство, ръководство, донякъде (за добро или лошо) и неговата душа, са се разтичали да берат управленска воля и пари за изкърпване на фасадата и интериора, и когато набраното и „щедро” подхвърленото отива не за ремонта, който може да се нарече решение на проблема? Човек, който се е нагърбил да дрънчи пари, онази ден сподели с мен една повече сериозна, отколкото шеговита, нагласа, която витае – да се вдигне паметник на кмета, ако същият се погрижи зимаска за отоплението на салона. И веднага бързам да загатна, че, с паметник или без такъв, късогледството си царува повсеместно из канцелариите. Както и да е! Думата ми е за това, че не е важно кое име стои на фирмата на читалището. Важно е, че то е преди всичко място, където да се чете. Да се чете, но не какво да е и не разни боклуци, които бълват лъскавите софийски печатници, а нещо друго – преди всичко онова, което е било печатано и писано на местна почва и за което никой от винаги критикуваните не е порачил да се погрижи! Без него всичко, което се прочете и сътвори занапред в сградата, която скоро пак ще се олюпи, ще си остане лишено от корени. Ще носи повечето характеристики на чалга и поп, отколкото на нещо алтернативно, твърдо, романтично и т.н. Дотогава няма да се знае дали читалището всъщност не е повече театрална трупа или оркестър, повече низ от танцови състави и всякакви школи, отколкото място, гдето да се стига до основите, до дирене и изследване източниците на радомирската творческа сила. То е нещо като случая с дядото на Невена Коканова – мазни да се кичат или отсрамват с него по пресклубовете, а безразлични, когато може да се обнародва поне дневникът, който е писан от него като учител в Радомир. Защо ли? Защото и днешната и някогашната тукашна еснафщина не е можела да понася истината и конкуренцията. Докато това не се промени, „Mehr Licht” няма да огрее таз сграда и земя и тоз народ, когото разни доморасли дървеняци стрижат така безжалостно, съзирайки в него покорното стадо, което им изнася да е, а не общество на наистина просветени личности и родолюбци.